АВАНТАЖ

Преди три дни приключи световната лига по волейбол и шампион стана Русия. На финал те победиха бразилците, които от своя страна отсраниха Аржентина. За България обаче световната лига ще се запомни с няколко неща. На първо място с треньорския дебют на Радостин Стойчев.
Радо пое отбора в началото на май и за 50 дена се опита да наложи своите виждания за начин на игра. Към момента играта на представителния тим обаче е доста колеблива. Перфектното посрещане почти липсва, а плеймейкърът на отбора Андрей Жеков раздава елементарни топки. Това води и до лоши показатели в атака. В мача с Аржентина основните им нападатели имаха 60-70% успешни забивки, докато единствено Соколов от нашите успя да мине 50 процентовата граница.
Младите момчета в отбора не изпъкнаха с нищо и липсата на Теди Салпаров беше осезаема. Няма и адекватна алтернатива на Жеков, който в последно време прави всичко друго, освен да вдига успешно. Все пак аурата на младия Соколов изгря на това първенство и той се превърна в основен реализатор, но има още много какво да учи, като за най-фрапантен пропуск в играта му можем да отбележим факта, че почти винаги забива със затворени очи, нещо недопустимо в съвременния волейбол. Той обаче тепърва ще става звезда от световна величина.
Друга основна пречка пред Стойчев се оказаха контузиите. Казийски, Николов и Салпаров страдаха от различни болежки, като само Матей имаше сили да стисне зъби и да играе, макар и контузен. Владо също се включи в последния мач, но той на практика беше без значение. Нима някой е очаквал Аржентина да пусне нас напред, а не видимо по-слабия домакин? Получи се така наречената ситуация win-win, при която и двата отбора спечелиха от резултата, който постигнаха. Ситуация напомняща за мача ни с Русия от предварителните групи...
Петото място в крайна сметка е добро постижение. А и от тук напред тепърва ще станем свидетели на треньорския потенциал на Радо и на младите лъвчета, които той селектира. Силно впечатление ми направиха думите му при 2:0 за Аржентина - всички изглеждаха крайно обезверени, а Стойчев се опита да им вдигне духа с думите (цитирам по памет): „Айде, нямаме какво да губим! Дайте да играем. Да не се окажат прави после, като казват, че сме дошли да се излагаме...” в крайна сметка до обрат не се стигна, но поне най-после имаме качествен селекционер, един от най-успешните в Европа и на всичкото отгоре българин. Именно това е нужно на нашите - малко психическа нагласа и много тренировки, защото таланта и потенциала си личи, че ги има. Но за да постигнем нещо голямо трябва да се осигури спокойствие на треньора и на момчетата. Нека не проявяваме типично българската черта да мразим всичко и всеки, да не правим прибързани заключения за това кой колко е способен. И нека следващия път, когато чуем българският химн да бъде на финал на голям турнир и всеки от нас да си каже „Горд съм, защото съм българин!”.

автор: Емилиян Чернев