Един различен 24 май

   Е ето, че отново е 24 май - празник. За някои празник на буквите, за други - абитуриентския им ден, а за мен - футболен. Организирам мачле, а вечерта предстои финала на Шампионска лига - кеф. И така отивам да ритам в майския горещ следобед и към края на футболчето решавам да направя задна ножица. Сещате се - онзи триков удар, при който играча скача с гръб към вратата и с удар с краката наподобяващ ножица рита топката във въздуха. Правил съм го стотици пъти, понякога дори успешно, този път обаче беше различен и ще го запомня, защото паднах на кръста си и нещо доста кофти изчатка - болка неописуема. Никога не съм си чупил нищо - винаги съм се пазел и с изключение на няколко разтежения и навехнати глезени, съм бил здрав цял живот (24 години). Този път обаче кръста яко ме скова - не мога да се наведа, а такава остра болка не бях изпитвал никога. С две думи куцук-куцук до вкъщи - 2 дни седене пред телевизора, без да мръдна и понеделник след 4 часов опит да работя реших да отида на лекар, че не се търпи. Ядовете там ще ви ги спестя - диагнозата "усукан или частично разкъсан мускул" или нещо от сорта - 10 дни на легло, хапчета и мазило.
 Бре, не мислех, че може да е толкова зле. Да, болеше ме, но чак да ме проверяват дали не съм парализиран и дали нервите ми функционират... кофти работа. Взех го на сериозно, каквото явно е и лечението започна. Хубаво де, ама шило в торба не стои - винаги съм бил посветен на спорта и движението, а сега "на легло". Правя опити да мърдам, но уви - боли.
   И така след 15-20 реда мрънкане преминавам към същинската част - полезното. Оказва се, че от тази травма мога да извадя доста поуки за себе си. 
Първата - явно ме бива малко повече в работата ми, от колкото си мисля, след като ми се обадиха поне 5-6 пъти, за да ме питат за "това" или "онова". (Да не забравя да благодаря на колегата, че пое ангажиментите ми - страхотна е!) Сигурен съм, че и с вас е така - понякога забравяме, че рутинните ежедневни неща, които правим могат да бъдат сложни за, човек, който е далеч от тях и е добре да имаме повече самочувствие и да си вярваме повече.  Това е хубаво да не се забравя.  Втората поука - оказва се, че на хора, които имам просто за "познати" им пука далеч повече за мен и се интересуват от състоянието ми, отколкото някои, които имам за "приятели". Странно е как някои ти се обаждат няколко пъти в деня, за да те видят как си, а други вероятно и не са разбрали какво ти се е случило преди известно време, а уж са ти близки. Значи "истинските" трябва да се ценят повече.
  Трето - мързела е много тъпо нещо. Тъй като при всяко движение изпитвам остра болка и ми се налага да седя осъзнавам, че преди като ме мързеше за всичко съм бил доста тъповат. Така де, сега ми се налага да правя план да взема неща за експедицията от масата до леглото (да се вземе телефон, вода, дистанционни и нещо за хапване, за да не ставам излишно), а преди ме мързеше да се замъкна до университета да си оправя изпитите, например. Мързелът е глупост и е най-добре да се абстрахираме от него - живота би бил много по-хубав и смислен. Определено вече знам, че трябва да си вършим нещата, а не да оставяме за "после".

  Мога да продължавам още доста, но това, ако запомните и вземете да ме послушате ще ви е повече от достатъчно - ценете себе си и това, което можете - не подозирате колко сте специални, ценете хората, които се интересуват от вас и оставете онези, които стоят далеч и са много заети и забравете мързела - действайте, че няма смисъл от седене, а и омръзва!
   Та... така. Звучи малко поучително, но е вярно. Една глупава травма ме накара да гледам на всичко по малко по-друг начин, Нека ми е за урок да не падам повече по гръб.

Модерни отшелници

Модерни отшелници – това име им дадох.
Така наричам онези симпатяги, които винаги са вторачени в студената светлина на смартфона, докато са навън с приятели.

  Хора, които в даден момент от вечерта решават да дезертират от компанията на останалите и да си влязат във фейсбук, където да си пишат с други хора, или просто да зяпат снимки и статуси. Ако сте на възраст между 10 и 35 знаете за какво говоря – ако сте по-големи съм убеден, че сядайки на кафе са ви правили впечатление точно този тип хора. Странна работа са – след като си излязъл някъде с дадени хора би следвало да ги познаваш достатъчно добре, за да можете да завържете разговор и да обмислите мисли. Само че драгите отшелници явно имат по-друга гледна точка – обикновено двама или трима винаги избират пътя на тихото социално изгнание в тъмния и мрачен свят на социалните мрежи. Ах, че силно прозвуча това последното, но наистина не ми е понятно как така предпочиташ да си гледаш смартфона вместо приятелите – даже е малко обидно.
Погледнете снимките на приятели от Нова година – в даден момент на фотосите изкачат хора с телефони в ръце, докато при останалите тече жива дискусия или просто фотоапарата(телефона) е уловил поредната наздравица. Не че не ми се е случвало и аз да си извадя телефона при положение, че пред мен има маса с вино и блажни мезета, а около мен са все приятели, но то обикновено е, за да поканя още някой или да проверя развоя на даден мач, не за да лайквам статусчета. Мислите ми започват да стават все по-тежки – дали не правим първите крачки по пътя към „Матрицата”, дали тази интернет зависимост, за която като чуех преди години ме избиваше на смях не е чумата на 21 век, дали един ден наистина хората изцяло ще заменят живия контакт и ще общуват само чрез машини?

Знам ли, ще поживеем – ще видим, а може и да не доживеем. Даже дано. Представяте ли си как преди малко повече от 10 години нямахме мобилни телефони и персонални компютри, а сега интернет е завладял умовете и сърцата ни – всичко около нас е висока технология и тя измества дори първичния искрен социален контакт лице в лице, без който доказано не можем да съществуваме – да, трансоформираме го в малко по-друг вид, но някак не е същото. Наречете ме „консерва”, но аз си искам онзи, стария - включващ руйно червено вино, приятна студена бира или щипеща ракия, на фона на камина, море или планина, заобиколен от приятели – да те не са 600, а 6, да те не ми „лайкват” последната шега, а се смеят или ме подиграват, че е тъпа, но без това не мога да живея. Мерси, но отказвам да съм модерен отшелник.




снимките са от тук!