Е ето, че отново е 24 май - празник. За някои празник на буквите, за други - абитуриентския им ден, а за мен - футболен. Организирам мачле, а вечерта предстои финала на Шампионска лига - кеф. И така отивам да ритам в майския горещ следобед и към края на футболчето решавам да направя задна ножица. Сещате се - онзи триков удар, при който играча скача с гръб към вратата и с удар с краката наподобяващ ножица рита топката във въздуха. Правил съм го стотици пъти, понякога дори успешно, този път обаче беше различен и ще го запомня, защото паднах на кръста си и нещо доста кофти изчатка - болка неописуема. Никога не съм си чупил нищо - винаги съм се пазел и с изключение на няколко разтежения и навехнати глезени, съм бил здрав цял живот (24 години). Този път обаче кръста яко ме скова - не мога да се наведа, а такава остра болка не бях изпитвал никога. С две думи куцук-куцук до вкъщи - 2 дни седене пред телевизора, без да мръдна и понеделник след 4 часов опит да работя реших да отида на лекар, че не се търпи. Ядовете там ще ви ги спестя - диагнозата "усукан или частично разкъсан мускул" или нещо от сорта - 10 дни на легло, хапчета и мазило. Бре, не мислех, че може да е толкова зле. Да, болеше ме, но чак да ме проверяват дали не съм парализиран и дали нервите ми функционират... кофти работа. Взех го на сериозно, каквото явно е и лечението започна. Хубаво де, ама шило в торба не стои - винаги съм бил посветен на спорта и движението, а сега "на легло". Правя опити да мърдам, но уви - боли.
И така след 15-20 реда мрънкане преминавам към същинската част - полезното. Оказва се, че от тази травма мога да извадя доста поуки за себе си.
Първата - явно ме бива малко повече в работата ми, от колкото си мисля, след като ми се обадиха поне 5-6 пъти, за да ме питат за "това" или "онова". (Да не забравя да благодаря на колегата, че пое ангажиментите ми - страхотна е!) Сигурен съм, че и с вас е така - понякога забравяме, че рутинните ежедневни неща, които правим могат да бъдат сложни за, човек, който е далеч от тях и е добре да имаме повече самочувствие и да си вярваме повече. Това е хубаво да не се забравя. Втората поука - оказва се, че на хора, които имам просто за "познати" им пука далеч повече за мен и се интересуват от състоянието ми, отколкото някои, които имам за "приятели". Странно е как някои ти се обаждат няколко пъти в деня, за да те видят как си, а други вероятно и не са разбрали какво ти се е случило преди известно време, а уж са ти близки. Значи "истинските" трябва да се ценят повече.
Трето - мързела е много тъпо нещо. Тъй като при всяко движение изпитвам остра болка и ми се налага да седя осъзнавам, че преди като ме мързеше за всичко съм бил доста тъповат. Така де, сега ми се налага да правя план да взема неща за експедицията от масата до леглото (да се вземе телефон, вода, дистанционни и нещо за хапване, за да не ставам излишно), а преди ме мързеше да се замъкна до университета да си оправя изпитите, например. Мързелът е глупост и е най-добре да се абстрахираме от него - живота би бил много по-хубав и смислен. Определено вече знам, че трябва да си вършим нещата, а не да оставяме за "после".
Мога да продължавам още доста, но това, ако запомните и вземете да ме послушате ще ви е повече от достатъчно - ценете себе си и това, което можете - не подозирате колко сте специални, ценете хората, които се интересуват от вас и оставете онези, които стоят далеч и са много заети и забравете мързела - действайте, че няма смисъл от седене, а и омръзва!
Та... така. Звучи малко поучително, но е вярно. Една глупава травма ме накара да гледам на всичко по малко по-друг начин, Нека ми е за урок да не падам повече по гръб.
