Сърчице на стената...

 Има една професия, чието име е особено добро в западния свят. В България гледаме на тях малко като на шарлатани, които се чудят как да ни бръкнат в джоба. Професията на хората се нарича психология, а хората психолози. Един дял от психологията - консултативната психология* е много полезна за нас(не че другите дялове не са). Тя се занимава практически с мислите и чуствата на хората/пациентите. Така наречените западняци отиват при специалист и си плащат за да поговорят за себе си и за емоционалния си свят. В България, ако някой отиде при такъв вид специалист почти моментално ще бъде класифициран с етикета "луд" и хората ще му определят среща в пет часа на въртележката. У нас е прието да споделяме емоционалните си състояния, както и най-съкровенните си мисли и чувства с приятели, понякога с риск съкровенната за нас информация да излезе от приятелския кръг и да стане публично достояние. Случва се, понякога дори често. Създаваме си нерви и разваляме приятелства, но това е начина да бъдем "нормални". Открили сме си своя начин, по български, да се разтоварим от емоционалния багаж, да потърсим и получим съвет. Дали е правилно или не - незнам, незнам даже дали е вярно това, което пиша. Просто в този момент така виждам нещата. Виждам още нещо, което вече е доста по-интересно. С навлизането на социалните мрежи в живота ни тези съкровенни чуства се появяват и по "стените" ни ( Подобни размисли с дата 09.11.2010 ) . Постваме любовни песнички, когато сме изпаднали в романтични настроения надявайки се обекта на желанията ни да реагира на тези песни и това да оправи любовния ни живот. И ето сърчицето ни вече е на стената и очаква да му обърнат внимание. Същото се отнася естествено и когато имаме други, различни от романтичните чувства. Чрез песнички и мъдри мисли казваме това, което ни е на сърчицето. Вероятно ни помага - разтоварваме се. Радваме се, че някой ни "лайква" състоянието, което значи че ни разбира. Вероятно осъзнавайки, че не бива да споделяме в прав текст чувствата си с 1 000 "приятели" го правим по малко по-заобиколен начин, не че е кой знае колко по-различно. И ето - споделяме си мъката и личните ни 1 000 психолога попиват предоставената от нас информация. Някой взимат отношение - други не. Ефект почти никога няма, но това не ни пречи да си постваме чувствата. Закърняваме малко по малко и ни става все по-лесно да се изразим с песен и все по трудно да използваме собствени думи. Незнам дали е полезно за нас или не. Незнам дали посещението на психолог ще ни реши проблемите или не. Оставям по-нататъчните размишления на вас, дано има такива. Тези които нямат да постнат някоя прочувствена балада на Куин.




*консултативната психология - информацията за този дял идва от Уикипедия. Може да съм в грешка и ако е така моля да ме извините, но дори да греша това не променя смисъла на текста.