Заспахме ли?

 Лято, жега - на басейн съм. Свършил съм си работата и съм се отдал на блажена почивка. Само че ми се рита. И започва голямото ходене по мъките - набират се телефони, пишат се смс-и и съобщения във Фейсбук. Това ми отнема около два часа през които съм се обадил на всевъзможни хора, някои от които не съм виждал и чувал от месеци само и само да събера 10 човека за мачле. Обичайно ми отговарят с "много е топло", "сега ли ве, човек?", "не, не аз вече не мога" и края на разговора е един и същ "айде, после ако се събирате да пиете бира - звънни". След 2 часа мъки едва събрах 6 човека.
Такива ли станахме? Кога се случи това? Бяхме толкова живи деца, футболът не беше част от живота ни - той беше живота ни. А сега - бира. Преди няколко години ден без 3-4 часа футбол беше изгубен - днес ритаме веднъж на 2 седмици. Преди събираш 5 човека за футбол и всеки от тях води по още 3-4 - директно правехме турнири, сега не мога да намеря и 10. Жалка работа. Толкова много ли се променихме? 
Разхождам се по улиците - празни. Като ученици не можехме да си намерим свободни пейки - всички бяха пълни и крояхме планове как да крадем пейки от центъра. Днес пейки дал Господ - хората пред компютрите. Всички дежурят във фейсбук - цял ден там, а вечерта на кафе. Разхождаме се с приятели в 10 часа, няма жив човек по улиците, няма ги децата, няма ги връстниците ни. 
Честно в такива моменти ми става много болно.
Малко песимистично звуча, а? Май така се чувствам. Надявам се скоро да си върнем живеца, който сме изгубили без да разберем. Да предпочетем отново да си говорим на пейка, чоплейки семки, вместо да си "чатим". Един ден какво ще разказвате на внуците, как сте вкарали невероятен гол на Фифа 13 ли?