От няколко дни автомобилът ми се повреди и аз се принудих да се върна ученическите си години, които не бяха чак толкова отдавна . Тогава единствения начин да стигна от точка А до точка Б беше или посредством градския транспорт или разчитайки на собствени сили като пешеходец .
Така за дните в който колата ми ще прекара в сервиз реших отново да мина в отбора на пешеходците. Това наложи няколко промени в жовота ми. Първото нещо което разбрах беше, че не съм във форма (не, че някога съм бил ама ...), след това установих, че да си пешеходец не е толкова лесно колкото предполагах. За да стигна от университета до вкъщи се наложи да мина през редица опасности.
Преди да започна със своето „пътешествие” напрягам всичките си мозъчни клетки за да изчисля възможно най-краткия и безопасен маршрут по който да се предвижа. Така не само напрягам всичките си телесни мускули когато ходя, но също така правя и упражнения за мозъка.
Започвайки пътуването си се изправям пред първите препядствия: локви и кал. Въпреки, че не е имало порои или някакви приридни катаклизми повечето от Шуменските улици приличат на Багдат след поредната военна акция на семейство Буш срещу Ирак.
Ловко прескачайки калните локви и се разминавам с няколко велосишедиста, които са еднакво дразнещи независимо дали си зад волана или не. Те постоянно прескачат от тротоара на платното и всяват смут в и без това обърканото движение
Минавайки покрай някой от наникналите каго гъби след дъжд строежи, може случайно някой винкел или тухла четворка да ме хлопне по главата, затова постоянно трябва да се озъртам на всичко посоки, като катерица в общински парк.
След това се изправям пред най-големия враг на пешеходеца – автомобила.Автомобилите пълни с изнервени шофьори, които постоянно натискат клаксона и са готови на всичко да спечелят няколко секунди. Единствено толерантност срещам сред учебните автомобили но тя не се посреща много топло от останалите участници в движението, които сякаш не помнят, че всики са тръгнали от там и пращат няколко бързи поздрава за майката на клетия бъдещ шофьор в стил Христо Стоичков.
Въпреки всички тези препядствия и неволи аз се прибрах доволен.
Бях доволен не защото ми е хубаво да имам мусколна треска, а защото си направих една разходка, не мислех къде да спра колата или дали съм забравил фаровете включени, а пък и някак си успях да се порадвам на необичайно топлите за сезона дни. Пък и в тази криза май най-изгодно идва човек да въври пеша – поне докато финансовия министър не обложи и това с данък.
