АВАНТАЖ

Благодаря на моя приятел Стоян Стоянов от fortisimo.eu и Forte radio , че ме помоли да напиша това.

Не знам как и от къде да започна. Писал съм доста текстове за моите 22 години, но този е най-трудният. Имам един приятел, който вече не е сред нас. Казва се Десислав Малинов (виж какво е писал във fortisimo.eu) и завинаги ще остане на 22.

Почина от рак – един път пребори страшната болест, но вторият път не успя.

Вярвам, че сега моят приятел е на едно по-добро място. Където и да е аз знам, че винаги ще сме приятели.

Помня как се запознахме. Все едно беше вчера. Откриваше се учебната година в Шуменския университет през 2008-ма – това беше първият път, в който стъпвам в ШУ като студент. Въобще не знаех какво се случва. Видях едни познати и те ми казаха "Виждаш ли онова момче и момиче – те са от твоя курс". Отидох при тях и им казах "Здравейте. Журналистика ли учите?", последва утвърдителен отговор. "Ами да се запознаем. Аз съм Стоян".

"Приятно ми е. Десислав" – каза момчето. Това беше първата ми среща с него.

После научих, че е от село Дойранци, но си живее в Шумен, научих и че е завършил механотехникум (ТМТ "Христо Ботев"), а сега учи журналистика – странно нали?! И така малко по малко времето минаваше, а ние се сприятелихме. Беше страшен непукист – въобще не го интересуваха авторитети или мастити преподаватели. Ако някой лектор закъснееше веднага го порицаваше. Обясняваше, че не е в университета, за да си губи времето.

В края на същата 2008-ма с няколко колеги организираха благотворителна кампания. Ей така, от нищото – просто искаха да направят децата от дом "Калинка" малко по-усмихнати. И успяха. Мотото на кампанията бе "Откажи се от едно кафе – дари усмивка на дете". Никой не вярваше че ще съберат повече от 100 – 150 лв., а след края на едноседмичната кампания в касичките имаше над 1 000 лева. И успяха – дариха усмивка на децата.

През пролетта на 2009 г. Десислав дойде при мен и още един колега (Милко Филипов) и ни каза "Абе, хайде да си направим блог, в който да се правим на журналисти". Речено, сторено. Той измисли името и се появи Авантаж 1 (avantaj1.blogspot.com). Деско много държеше на блога и все ни ръчкаше да пишем по-честичко: "Хайде бе мързеливци, пишете и вие за да има повече статии и да е интересно за хората които ни четат". Не остави блога до последно – дори когато беше в болницата влизаше през телефона си в интернет и постваше по някоя смешка на стената ни във Фейсбук. Ей така да забавлява хората.

През зимата дойде и страшната диагноза – рак. Всички бяхме шокирани и твърде изплашени, а той – с вечната усмивка – като че ли нищо не беше станало. Деско остави много усмивки и много приятни спомени в сърцата на всички, които го познавахме. Знам че за хора, които не са на този свят, винаги се говори с добро, но Десислав наистина беше душа човек.

Винаги се шегуваше, винаги искаше приятелите му да са добре, а той – "Как да е...". Никога не се оплака, никога не каза че го боли, никога не наведе глава. Винаги носеше усмивката си. Дори последният път когато се видяхме ми разказваше вицове и се шегуваше. Колкото и пъти да го попитахме "Как си?", ни отговаряше "Ми, добре, бе...". Надявам се и сега да си добре, приятелю, ама наистина добре.

Десо беше боец. Десо беше от малцината хора, при които и небето да падне – главата си няма да наведат. Десо беше от хората, които могат и трябва да служат за пример на всички нас – винаги усмихнат и никога хленчещ. Повярвайте, не го казвам, защото го няма, казвам го, защото е истина и всеки, който го познаваше може да го потвърди. Деско макар и на 22 беше мъж.

Знаете ли, той никога не би искал някой да скърби за него, по-скоро щеше да ни разкаже виц или да се пошегува. Винаги съм се съмнявал, че има свят отвъд това, което виждат очите ми, но на погребението му останах стъписан. Когато траеше опелото, и близки и приятели се сбогуваха с него – грееше слънце. След като го погребаха започна да прехвърча сняг. Всички, които бяха на гробищата в село Дойранци в понеделник, са свидетели.

Тогава разбрах, че душата на Десислав е на едно по-добро място. Ще ни липсваш, приятелю, и винаги ще те помним.

Посветено на Десислав Малинов (1989 – 2012)